RSS Feed

‘пътуване’ Category

  1. Няколко италиански бири

    March 4, 2012 by hungryshark

    Тъй като явно е бирен период, най-сетне дойде ред и на обещаните в поста за Торино бири. Всъщност, заглавието не е съвсем коректно, понеже няколко от пробваните бири са произведени от Royal Unibrew, датски концерн, който има сериозно присъствие на италианския пазар, не непременно за хубаво.

    Италия е известна най-вече с вината, вермутите и аперитивите си, но напоследък набира популярност и с бира, основно с Nastro Azzurro на Peroni, която се нарежда сред най-продаваните на британския пазар за последните години (и се опитва да се налага като символ на италианския шик с реклами по Dolce Vita на Фелини и този мини филм на Gabriele Muccino).

    Класическата Перони е с червен етикет и е съвсем приличен лагер, у нас може да се намери в пицарията на Лео близо до Банята в София.

    По-добрият италиански лагер за мен е на Menabrea, пивоварна с доста дълга като за Италия история – основана е през 1846 година в Biella. Продуктите на тази компания имат много международни награди, специално за лагерите им и според мен има защо. Свежа, чудесна с две парчета фокача за късен обяд.

    Dreher е друга стара пивоварна, притежавана в момента от Хайнекен. Основана е през 1896 година в Триест от Антон Дрехер, който измисля виенския стил в бирата (във Виена, разбира се), и чието име и семейство е също в историята на унгарската Dreher.

    За съжаление този Dreher пилз не се отличава с нищо, а самият Антон вероятно се върти в гроба си, като гледа какво Хайнекен и САБ Милър са направили от наследството му.

    И стигаме до Ceres – брандът, под който Royal Unibrew са се наложили в Италия, при това много масово и агресивно – над 50% от щендерите в големите хранителни магазини са заети от различни бири на този концерн.

    Top Pilsener в бутилки от 660 милилитра, обичайният размер на големите бири в Италия, която за щастие още не е открила певецетата от 3 литра (както и останалата част от цивилизования свят, между впрочем). Нищо особено, а и служи за урок – когато си в Италия, пий италиански бири и яж италианска храна.

    Red Erik – силна бира, 6,5% с добавен плодов сок с неустановен произход и захар, на вкус е като водка със степче и не знам кой е решил, че този объркан викинг трябва да е част от луксозната гама на Ceres. Който е критикувал резервата на Загорка, трябва да се пробва тук.

    Ceres Stong Ale Export, който не е никакъв ейл, и за останалите пазари не се казва така, ами Royal Selection. Бирата е имперски пилз/силен лагер, 7.7%, с наситен, типичен аромат с нотки на мед. Не е моята бира, определено, но пък бутилките “специално арт издание” са много красиви.

    И неочакваното лице на италианската бира – Theresianer Pale Ale и Dolomitti Dopio Malto. Тези и още такива бири в бутилки от 330 милилитра се намират в малките магазинчета за антипасти, сушени меса, сирена и вино.

    Theresianer е отново стара пивоварна от Триест, който преди два века е център на австрийската търговия, култура и разбира се – бира. Името и идва от императрица Мария Тереза, която в далечната 1766 година разрешава на някой си господин Ленц да отвори в квартала Borgo Teresiano първата австрийска пивоварна.

    Бледият ейл е приятен, ароматен, леко плодов, 6.5% без да бие на алкохол. Повече прилича на бок и е далече от американските и английските си събратя, но си има своите достойнства и чар.

    Dolomitti Dopio Malto е произведена в Birreria Pedavena, малка стара пивоварна, която в момента също е собственост на Хайнекен. През последните години обаче, за разлика от Dreher фокусът е върху по-различни бири, които не са за масовия вкус. Едно от изтъкваните предимства, което придава уникалните черти на пивото е водата, която извира от Доломитите и се хваща директно от извора, заедно с местно произведения ечемик и дългата ферментация.

    Бирата с двоен малц е светъл бок 6.7% с много наситен вкус, доста алкохолен, с нотки на мед, карамел и хмел. Доста сладни, което е нормално при толкова малц и като всеки бок на мен ми е твърде спиртна, но определено е хубава и най-вече – различна.

    Разбира се, както навсякъде, в Италия има сериозна инвазия на Beck’s и DAB, който за мое учудване и възмущение на руските ми приятели се продава в бутилки от 250 милилитра, което предизвика коментари, че това може би е “някаква детска бира”.

    Успях да опитам и няколко наливни, като в дискотеки нормално имаше поне 3 вида – светла, червена и тъмна (а колко красиво звучи birra chiara o bionda, ambrata o rossa e scura) местно пиемонтско производство, които бяха съвсем чудесни – пресни, газирани и студени.

    В заключение – Италия е мястото, където и цял живот да прекараш, няма да опиташ всичко, като дори  биролюбителите има какво да открият.


  2. Малко от Торино

    November 4, 2011 by hungryshark

    Италия е страната, която винаги посещавам с удоволствие, най-вече заради храната. Тя винаги и нявсякъде е минимум хубава, най-често много качествена и приготвена бавно и с желание. В цяло Торино, поне в центъра, около него и един малко по-краен квартал, където попаднах на парти, не забелязах нито една закусвалня от големите вериги. Може би има в моловете, но фаст фууд културата така и не е пристигнала по тези места, че да и се налага да си тръгва.

    Не успях да отделя твърде много време на кулинарните си пристрастия, въпреки че за първи път бях в Пиемонт, но поне най-сетне имах възможност да хапна на улицата. След като едвам се добрах до Торино след най-кошмарното кацане изобщо в живота ми в Рим, първата ми мисъл беше за нещо питателно, живително и с лек алкохолен градус.

    В кафетериите и баровете в ранния следобед бутилките за аперитива вече чакат наредени.

    Всъщност, трудно е да се направи разлика между кафетерия и бар – и в двете предлагат панини, сладкиши, ристрето, бира, вино и аперитиви, а на бара непрекъснато седят подпрени, прави хора, които пият я кафе, я нещо по-силно с вестник или разменят клюки с бармана.

    Спасението: 2 парчета лигурийска фокача, едната с аншоа, чери доматчета и зелени маслини, другата с няколко вида сирена и жълта чушка, полети обилно с една Menabrea (за бирите ще пиша отделно). Така го разбирам аз бързото хранене.

    Фокачата от най-обикновена закусвалня е в пъти по-вкусна от тези в повечето заведения у нас с претенции за “италиански ресторант”. Аз пък след бирата и обяда се почуствах като възкръснала от мъртвите.

    Гледка към обяда: мотопеди и велосипеди по италиански.

    Ристретото, което помолих да ми направят за навън беше покрито с парче алуминиево фолио, после установих, че навсякъде латета, капучино и напитки to go се дават не с капачета, а с фолио върху пластмасова чаша. Харесаха ми и дупките за бъркалка или сламка.

    Към еспресото – биското с кокос.

    Тази година в цяла Италия, но особено в Торино като първа столица се празнуват 150 години от обединението и навсякъде има стикери, панделки, ленти, знамена, бюстове на Гарибалди и дори официални брандове на обединението, като официалното кафе.

    За мой огромен ужас разходката в Торино е като непрекъснато излагане на 3D food порно – на всяка втора крачка има хранителни магазини, винарни и сладкарници с огромни, красиво подредени витрини, което изобщо не е честно, защото нито може да се изяде всичко, нито да се помъкне към България.

    Вина и в отражението – чинкуеченто и алфа. 60% от колите в Торино са фиати, защо ли…

    Вината са много и най-различни, в огромно разнообразие и количества.

    И размери.

    И консерви има всякакви – сирене с трюфели, зеленчуци, меса, риби и какво ли още не.

    Сирена и салами.

    Салами и сирена.

    Марио Батали е протегнал пипалата си и към Италия, Eataly франчайзи има навсякъде, много ми е любопитно какво италианско може да привнесе в родината на предците си от Америка.

    Витрините са по-модернистични, за разлика от местните (предишните снимки).

    La pasta è architettura per la bocca – с тази сентенция не мога да не се съглася.

    Сладкарница с ретро надпис Paradice, който ужасно ми хареса и ми навя много носталгия.

    И също толкова ретро сладкишите на витрината и.

    Вместо пържени пилета – фокачерии tipica ligure.

    Истински уличен италиански сладолед: сицилански крем със захаросани плодове и двойна сметана. Точно тук моята вместимост свърши.

    Магазинче за диетични и спортни добавки от 1934та.

    А в този “Пица Кебап” така и не намерих сили да вляза. Защо бе, джанъм, чак такава еклектика?

    Не, това не са компоти, а плодове в алкохол – например грозде в грапа.

    И кайсии във водка.

    И българче се снима във витрина.

    Още колбаси, като този плюшен плъшок изобщо не знам защо е там, асоциациите хранителен склад – плъх не са от най-апетитните. За сметка на това желираното месо с яйца изглежда повече от привлекателно.

    Кулинарно порно без край – този път още сирене. Краве, козе, овче, биволско, прясно, пушено, с подправки, без подправки, ох…

    Всички кафенета са заградени приятно с прозрачни плоскости и оборудвани с гъби, което е чудесно решение за студеното време.

    Ако не е солено, ще е сладко, и това навсякъде. Нямате сърце, бе хора!

    Аспикът отново е на мода.

    Както и руската салата.

    Marrons glacés, които обичам много.

    И кандирани плодове в шоколад.

    И чудесни ресторнати из многобройните пасажи на Торино с газови гъби, паста, пици и какво ли още не. Денем из града има основно пенсионери и студенти, които лениво се припичат и четат по пейките, но рано сутрин и привечер всяко едно местенце – кафетериа, бар, траториа се запълва с хора от всякакви възрасти, минали да пийнат по нещо на крак.

    С много топли спомени от телешко ангус в бяло вино, маринована сьомга, наливна червена бира, паста, сладолед и какво ли още не очаквам с нетърпение нова визита.


  3. Хайде на рамена!

    October 24, 2011 by hungryshark

    Днес отново гостува Бени с репортаж от Япония, след тези за японските цитруси и странните неща за ядене, на нас ни остава само да се наслаждаваме на разказа и снимките и да преглъщаме.

    (препоръчително четене на текста на пълен стомах)

    Бях обещала на Гладната акула един текст за т.нар. японски “мен”, или японска паста. Тук отварям една малка терминологична скоба – думата нудли звучи нелепо; варианта “спагети” не мога да приема, понеже е съвсем друга културна реалия; а “мен” е прекалено кратко и екзотично, затова ще си позволя да говоря в този текст за “японска паста”, а ако някой има по-добри идеи за превод на “мен”, нека сподели.

    Та бях обещала на Гладната акула един текст за японска паста, от който нищо не стана по ред организационни (или по-скоро дезорганизационни) причини, но за да отмия малко срама от черпака, ще ми се да споделя културно-антропологически-кулинарния опит, който горещо препоръчвам на всички посещаващи Япония да опитат и който се нарича “рамен”.

    Няма да Ви отегчавам излишно с историческа справка за рамен, уикипедия разказва доста подробно за това какво и защо е рамен. Искам да вметна само, че японците много се гордеят с факта как едно ястие първоначално дошло от Китай е набрало такава международна популярност и е достигнало такива висоти на палатален (и не само) плезир, че в Китай биват отваряни рамен ресторанти досущ като японските.

    Днес ще Ви разкажа за един типичен рамен ресторант в Токио – как се избира менюто, как се поръчва, как и какво се похапва.

    1. Ресторантът – съветът ми е да изберете място, което е с висока степен на посещаемост или да помолите японски колега/приятел да Ви заведе или препоръча ресторант, в който ходят хората от града/квартала. Не непременно скъпо или луксозно; най-вкусният рамен, който съм яла, е в едно ресторантче на края на северна Осака и едва ли някога ще го намеря отново, ако не ме заведат. Англоезичните пътеводители отделят част от кулинарната си секция специално за рамен. Ако сте сам и не говорите езика, може да изпитате трудности при поръчката, затова най-добре помолете за “осусуме” (препоръчано от ресторанта). Обикновено в ресторантите има картинки към някои неща в менюто, може да се ориентирате и по тях.

    2. Поръчката – има два вида на поръчване/плащане (това важи за всички ресторанти, не само за раменските такива) – на автомат за продажба на “купони” (шоккен на японски), където заплащането става веднага, или на сервитьор (където заплащането става накрая, но никога на масата, където сте се хранили, а на касата на изхода на ресторанта). Във втория случай можете да помолите да Ви препоръчат нещо; в първия трябва да знаете кой бутон да натиснете, за да не останете гладни. Повечето автомати не работят с банкноти по-големи от 1000 йени. Бакшиш не се оставя, освен ако не сте редовен клиент на много скъп ресторант и не знаете как и колко да оставите.

    Бюджетът за рамен е между 500 и 1000 йени; ако заложите на моята препоръка от 4. за рамен, гьодза и бира, то ще са Ви необходими поне 1500 йени на човек. Някои места предлагат сет от рамен и половин порция гьодза за около 1000 йени.

    3. Къде да седнем – в зависимост от вида на ресторанта, разположението на местата и това колко души сте, персоналът най-вероятно ще Ви упъти към определена част от ресторанта. Не е добра идея да нахълтвате в ресторанта и да сядате на място, което Ви се струва удачно. Добрата новина е това, че в Япония всички ресторанти са или за непушачи, или частта за пушачи е оградена с прозрачна преграда, но някои по-малки местни ресторантчета позволяват на клиентите си да пушат навсякъде в ресторанта.

    Ако ресторантът няма маси, а само места като в бар, ще трябва да си отсервирате сами, т.е. ще трябва да върнете купата на персонала зад бара и да избършете тезгяха пред себе си.

    Едно малко ресторантче в квартала ме изненада с обстановката си – бяха запазили автентичността на рамен ресторант, но бяха разделили бара с падащи прегради, което го правеше подходящ и за индивидуални клиенти (които по мои наблюдения в България се чувстват като прокудени по ресторантите), и за по-големи групи.

    4. Менюто – съветвам Ви да опитате поне три неща – рамен, гьодза и наливна бира (нама бииру). Всички ресторанти навсякъде в Япония са оборудвани с безплатна студена вода. За самия рамен – има различни видове в зависимост от това какъв е бульонът; препоръчвам горещо да проверите предварително в какъв рамен се специализира съответният ресторант и да си поръчате него. Аз лично съм голям фен на тонкоцу рамен с бульон от свински кости и на шою рамен, където бульонът е на база соев сос. Зависи и от сезона и региона на Япония, в който се намирате, разбира се. Напоследък са популярни и т.нар. цукемен – тук пастата и бульонът се сервират в отделни купи и пастата се потапя хапка по хапка в бульона.

     

    На масата до Вас вероятно ще откриете подправки в стъклени шишенца – ярко червеното е олио, овкусено с люти чушлета (много е люто и много вкусно) – то се добавя в рамен, ако не Ви е достатъчно пикантен. Оцетът и соевият сос се смесват и в тях се топят гьодза.

    Повечето ресторанти предлагат двойно количество паста или някоя съставка срещу допълнително заплащане, или пък по-малка/половин порция. В квартала имахме един “народен” рамен, където успях само веднъж да изям “нормалната” порция, след което ми прилоша, така че Ви съветвам да се осведомите предварително колко грама паста е нормалната/голямата порция.

    Каедама е друга подробност, която е добре да знаете, ако сте гладни, а една порция паста няма да Ви засити – в повечето ресторанти предлагат срещу цена от 50-100 йени допълнителна порция паста, която да топнете в същия бульон. Номерът е да не си изядете всичко, а само пастата и тогава да помолите за каедама. Тя идва в отделна купичка, чието съдържание трябва да изсипете в бульона пред Вас, без да оплискате всичко наоколо (което е трудната част от упражението).

    5. Етикет – яде се задължително с клечки, дори да помолите за вилица, шансът да Ви дадат такава е минимална; а ако си носите вилица и си я извадите, за да се храните с нея, вероятността да обидите домакините си е твърде голяма. В повечето рамен ресторанти (или рамен’я на японски) клечките са за еднократна употреба (уарибаши), но ако си носите свои клечки, можете да помолите да Ви ги измият след хранене. Някои ресторанти предлагат допълнителни дребни глезотии – ластик за коса, престилка и т.н.

    Можете да си помагате и с ренге – порцеланова или пластмасова лъжица, която се държи в лявата ръка и служи за придържане на пастата. На мен ми се струва като висш пилотаж боравенето с двете наведнъж.

    Сърбането – японците около Вас твърде вероятно ще сърбат, понеже издаването на звуци при ядене на мен не се счита за лош тон. Сърбането е причинено от следното – понеже рамен се яде много горещ, то при всмукването на самата паста, съпроводено с вдишване на студен въздух за охлаждане на устната кухина (която инак можете спокойно да опарите могъщо), се получава този специфичен продължителен (с дължината на един наръч паста) фъфкащо-съскащ звук. Не е джвакане при дъвчене (мен по принцип не се дъвчат), а напомня на сърбане са супа. Аз не го мога, на Вас пожелавам успех и добър апетит.


  4. Бургаско (пиво)

    August 9, 2011 by hungryshark

    Всеки път след “Бургаско” ми идва да напиша “пиво”, но пивото се изгуби някъде в последните 20 години на бирени трансформации, сливания и придобивания, както се изгубиха и типичните вкусове на столичното, шуменското и софийското (светли и специални), които никога няма да спрат да ми липсват.

    Сегашното Бургаско няма много общо с това от едно време, в случая май по-скоро за добро и е неизменен атрибут на почивката южно от Бургас, както са пържената цаца, градинските домати и гюзлеметата за закуска.

    Не бих се наела да коментирам вкуса му, тъй като запотената халба или ледената бутилка с нарисувана фрегата веднага след плаж или вечер на прохлада са най-хубавото нещо на света и не мога да дам обективни и рационални аргументи за любовта си. Имам едно леко глождещо предположение, че извадено извън контекста, Бургаското веднага ще изгуби своя чар, както се случи с Митоса, когато пристигна в София и онзи прелестен вкус от зеленото шише по залез някъде на магистралата между Солун и Кавала изведнъж стана банален и скучен.

    Все пак, в опит за някаква обективност ми се струва, че бирата е от най-успешните и вкусни продукти на “Каменица”, с доста остър и леко нагарчащ вкус и понякога много ме е яд, че не се намира извън региона.

    Задължително е за пържена риба (скорпид, сафрид, зарган, попчета, барбун, цаца) или със задушените скариди в онова заведенийце на ъгъла на “Драва” и “Кирил и Методий” с десете имена в Созопол.

    Бургас, морето, сините вълни, пълната с барбун и калканчета крайбрежна вода и няколко ледени бири – ех, само лятото да беше вечно…


  5. Маринован барбун

    August 8, 2011 by hungryshark

    Струва ми се, и се надявам не само да ми се струва, че последните 2-3 години по Черноморието, поне на юг, където ходя, в кръчмичките започнаха да се появяват все повече черноморски риби и рибни ястия, пресни миди (което е резултат от нарастващия брой мидени ферми, които само около Созопол вече били 15-20, като дори на Веселие има една), завръщат се и скаридките, като голяма част от рибните, мариновани салати са приготвени най-вероятно от предприемчивата, гръцка баба на собственика.

    Тази година попаднах на маринован барбун в Созопол, почти случайно, тъй като маринования сафрид беше свършил. Барбунът (или барбуня, червен милет, султанка) е вкусна риба с изключително характерен вкус на ядки (това, на което му викат nutty flavor) и приготвена по рецептата на баба е страхотно мезе, особено с узо, бира или вино.  А ако някой ви каже, че такава риба не се яде с вино, питайте хората от крайбрежието какво правят през зимата с качетата осолена риба и бъчвите домашно винце. Така приготвеният барбун е ужасно солен, защото първо се кисне два дена в солен разтвор, след което се залива с горещо олио с бахар и дафинов лист и изпива бая пиене.

    Снимката е доста битова и лъщяща, но битовите покривки и грънци и крушките в кратунки над масите са част от туристическия продукт за “чужденците”, аз определено мога да мина и без него.

    Повече за зваденията в Несебър и Созопол при Ани.

    Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...