Преди време споменах, че предстои приятна дегустация на сто вина от портфолиото на Winebox, но за съжаление опитах една съвсем малка част от тях. Така и не успях да се измъкна от работа по-рано, а когато пристигнах, Ани и Ани вече рисуваха сърчица в дегустационните си тефтерчета.

Трудно е да се пробват 100 вина за по-малко от два часа, при това без събитието да свърши със сериозно пиянство, но от тези които дегустирах/пих бих искала специално да спомена следните с много добро:

Juve y Camps – на мен лично кавата ми харесва много и с удоволствие опитах и Резерва де ла Фамилия Брут Натур 2008 и Розе Брут NV (за вкъщи купуваме Синта Пурпура). Въпреки че ги свързвам с пенливо вино, червеният им купаж от мерло и каберне беше много приятна изненада.

Френският Прованс беше представена от прекрасните розета на Chateau Minuty, с които всъщност започнах и които ми се струват чудесна идея за дългите летни следобеди. Същото мога да кажа за различните шаблита на Domaine Louis Michel et Fils, особено premier cru и grand cru и за сансерите на Domaine Fouassier. Приключих Стария свят с шампанските на Тетанже, там няма какво да коментирам. И да обичате, и да не обичате шампанско (истинско), за някои поводи то е императив. Ако мога да избирам, ще е розово.

Новият свят подкарах със Spy Valley Wines от Марлборо, от който регион досега не съм попадала на грешка. Обичам новозеландски совиньон блан, с риск да изпадна в баналност, обичам го с леки пасти, морски продукти, риба и просто така – в някоя градина привечер.

След шахматния подход розе – бяло – розе – бяло нещата рязко загрубяха с червените от Новия свят, повечето от които искат подходящо ястие в друг контекст, но сърце не ми даде да плюя нито аржентинския малбек, нито чилийския карменер, нито австралийските ширази. Изобщо, дегустацията е трудна мисия и съвсем не е за всеки.

Пробвах австралийските вина на M. Chapoutier, Виктория, австралийските на Trapiche и чилийските на Vina Errazuriz от Аконкагуа Вали, като за мен лично приятна изненада са купажите от по-висок клас като Дон Максимиано Фаундърс Ризърв 2006 от каберне совиньон, каберне фран и пти вердо на Еррасурис.

Скоро пробвахме с храна и шардоне резерва на Errazuriz, определено си заслужава.

Ден за някоя добра бира и за изчитане на купчината дълги текстове, натрупана предходните бачкаторски седмици.

Един такъв е The Twee Party в NY Magazine с подзаглавие “Дали занаятчийския Бруклин е стъпка напред за храната или сигнал за апокалипсис? И има ли значение, когато нещата са толкова вкусни?”.

И още по темата: вече не само братята Маст превозват какао с платноходи (въглероден отпечатък и така нататък) – пристигнала е и първата доставка за Великобритания от Гранада на шоколад на борда на бригантината Tres Hombres. Цената? Висока, а дали си заслужава е въпрос на сериозен размисъл.

Съвсем ми беше изхвъркнало от главата, че още есента наснимах магазинчето на Мария (автор и на един от любимите ми блогове LaMartinia) Gastronome за френски хранителни и не само стоки, което отдавна вече не е новост за всички любители на хубавите неща.

Слава Богу, че съм вярна на принципа “по-дъбре късно, отколкото никога”, самата Мария може да ви разкаже как цяла година готвих, за да и гостувам в блога.

Разбира се, сега можете да откриете много повече неща, така че – бързо към малките Пет кьошета, а освен марсилския сапун може да се намери и друга био козметика.

Бири, безалкохолни, сайдер, ремулади, сосове, горчици – франсетата обичат да си угаждат и продуктите им обичайно са с много добро качество.

Френският сайдер например няма нищо общо с това, което у нас се продава под името на някакъв измислен лорд и със съдържание от захар, захар и още нещо, а си е едно приятно ябълково вино с малко и никакво съдържание на захар, защото и малките деца знаят, че при ферментацията тя се превръща в алкохол.

Pêle-mêle.

Кутийката от Перие с Дита фон Тийз замина директно в колекцията с интересни артефакти от настоящата епоха (все пак някой ден тя ще е отминала, а аз ще ги разпродам за баснословни суми в ebay), а приятели французи съветват при махмурлук да се изпие чаша от тази вода с резен лимон, ефектът бил мигновен. Най-вероятно е заради бързата рехидратация на съсипаното от шабли и шампанско тяло, но кой знае, може да има и нещо по-специално в нея.

Френските бири са приятни лагери, но тази с аромат на малцово уиски е доста особена и може би трябва да се пие с резен лайм.

Френските вина трябва да се съчетават с френски сирена, ако вярваме на теорията за тероара, но честно казано, дори и да не са в комбинация, са чудесни.

Любимият ми крем от кестени, който обичам на парче франзела с малко масло, но е чудесен за сладкиши и е в рецептата за коледния bûche.

За сардините смятам, че са част от френската кулутра също колкото виното, Едит Пиаф и мадам Помпадур (примерно, иначе по френска цивилизация в училище учехме и за легендарния Солекс, който се оказа абсолютно непознат у нас) и когато видя консерва, винаги се сещам за фразата C’est la sardine qui a bouché le port de Marseille.

Ще намерите и други съкровища, сигурна съм, сред които може би и най-ценното – писано слово във вид на френски кулинарни списания с разкошна фотография.

Allez-y vite! А мен ако не ме домързи, ще ви разкажа как в Париж ядох суши във виетанмски ресторант с китайска бира и кашерни бургери “New York style”. Изобщо, накъде върви този свят?

И докато сме на темата за коктейлите, в новия брой на списание Меню №57 ще намерите и текста ми за последната мания по миксологията, както мнозина предпочитат напоследък да наричат забъркването на алкохолни напитки.

По-добрата улична/бърза храна в София се намира на ъгъла на улиците “Княз Борис” и “Цар Симеон” в малката арабска пекарна “Танура”.

В пръстени фурни с огън няколко младежи от Близкия Изток, мисля че от Ирак пекат бели хлебчета без мая (khobz).

Пещите са тандир (тур.), танура или тандур от глина, в които горят дърва, а питките се пекат направо вътре, залепени за стените.

Тестото е от бяло пшенично брашно, с малко сол и вода, без какъвто и да е било набухвател и хлебчетата накрая излизат съвсем автентично ожарени, за разлика от “домашните” кори за баница на Бела, които се правят на черни петна с авагардна система от горелки, закачена над поточната линия, достойна минимум за БАН.

Най-хубавото на “Танура” обаче е, че пекат и много вкуси хлебчета, замесени със сушени подправки, магданоз, пресен лук и агнешка кайма, в точното количество, за да не стават прекалено тежки и мазни.

Ако изобщо в момента има улична храна, която да е достатъчно истинска, прясна, не твърде натоварваща, то това е питката от по-долните снимки. Жълтият цвят е от куркумата.

Точният адрес е улица “Цар Симеон” 75, до нея има иракски хранителен магазин, където също има много интересни неща, малко по-различни от сирийските.

Идеалният закуско-обяд: вратна свинска пържола на тиган без мазнина с повечко черен пипер; две яйца, опечени в соса от пържолата от двете страни; домати, опечени в соса от пържолата и яйцата; повечко кетчуп и половин ананас.

Кафето – черно.

Този пост всъщност трябваше да е за панирани агнешки котлетчета, но у нас явно не е възможно да се закупи точно това, което трябва в деня, в който искаш да го приготвиш. До преди седмица мярках агнешки котлети на 1-2 места, но в момента като че ли опциите са цяло агне, половин агне или никакво агне.

За щастие поне попаднах за първи път на ребра и котлети от съвсем младо теле, в месарницата на “Лясковец” на ул. “Ангел Кънчев” в София и съвсем не съжалявам за късмета. Това не означава, че и едни агнешки котлетчета няма да минат през същата процедура, стига някога отново да се появят по магазините.

С телешкото действаме по следния начин: разфасоваме месото на котлети, като махаме излишните тлъстини, ако има такива. Тези котлетчета се получиха съвсем мънички, но за сметка на това месото беше най-крехкото телешко, на което попадам у нас.

В купичка разбиваме добре няколко супени лъжици мляко със същото количество горчица, добавяме сол, млян черен пипер и счукан бял синап на вкус. Натриваме добре месото и го оставяме добре захлупено или завито с фолио на студено за 1-2 часа, даже може и повече.

Загряваме добре тиган с мазнина за пържене, поне 3-4 пръста дълбока. Овалваме без да подсушаваме котлетите добре в галета и пържим от двете страни по 3-4 минути, докато се зачервят. След изваждане от мазнината отцеждаме добре върху решетка или попивателна хартия.

Естествено, пържим или задушаваме сериозно количество млади картофи (по мое мнение в случая е задължително да са пържени), правим и една голяма зелена салата и сервираме, докато всичко е още топло с белгийска бира или червено вино.

Весели празници!

Априлският брой на списание “Меню” излиза с напълно променена концепция – три пъти по-дебел е (доказано), с много повече интересни текстове за четене и изцяло нов дизайн. Че е на рециклирана хартия май няма нужда да споменавам, след като големия брат DiVino повлече крак още с първия си брой.

Освен интересните рецепти за Великден и тайландската вечеря в броя гостува Йоана с постно предложение и можем да прочетем как да си направим естествени багрила, как да съчетаваме храна с вино, за еко-ферма “Елата”, за кашкавала, за ползите от млякото много сериозно, за бистро L’Etranger и куп други неща.

И разбира се , текст от новата ми рубрика “Тенденции” за наследствения (heritage) тренд в кухнята – от Нома до Бруклин.

В нетърпеливо очакване на следващия брой през май един цитат от философията на списанието: “Храната е основата, върху която градим всичко. Да, тя поддържа физическото съществуване на човека, но далеч надхвърля ролята на биологично гориво. За нас, в списание „Меню”, храната е общуване и ритуал, вековна култура и акт на творчество, естетика и интелектуално предизвикателство”.

След DiVino Taste и Винария, за която изобщо няма да си правя труда да пиша, нищо че я навестихме, на хоризонта се задава ново винено събитие – дегустация на портфолиото на Winebox, един от най-големите вносители на вина у нас.

Вината ще бъдат точно 100, от 20 производители от Франция, Испания, Нова Зеландия, Италия. Чили, Аржентина и Австралия, а приятната част ще бъде придружена от полезна – лекции и класове по теми като провансалските розета, непознатите аржентински сортове, божоле, темпранийо, съчетаване на винa с храна с водещи като Яна Петкова, Ефросия Благоева, Юлия Костадинова, Любомир Бояджиев и дори Виктория Бенавидес, собственик и уайнмейкър на Bodegas Elias Mora от регион Торо, Испания.

Кога и къде: на 19ти април от 11 до 20 часа, в София, Гранд Хотел София, зала Триадица.

Михаил Марковски е може би най-добрия сомелиер у нас (казвам “може би” не защото се съмнявам, а с надеждата да има и други от неговата класа в България ) и държи в ръката си какво?

Бира!

Струва ми се/мечтая си, че не е далече момента, в който дори у нас бирата ще заеме своето достойно място в листите на ресторантите, микропиповарните ще са поне 10, а в баровете ще има по няколко крана с различни видове ейлове, пшенични, плодови и разноцветни пива.

Този сезон пък ни остава да опитаме различните нови творения на родните пивоварни, 2/3 от които са радлер (на Шуменско и Ариана + този от миналата година на Каменица) и един вид от 100% малц, на Шуменско или да посетим малкото места, които предлагат добра селекция вносно пиво, за които смятам да пиша пространно.