Всеки път след “Бургаско” ми идва да напиша “пиво”, но пивото се изгуби някъде в последните 20 години на бирени трансформации, сливания и придобивания, както се изгубиха и типичните вкусове на столичното, шуменското и софийското (светли и специални), които никога няма да спрат да ми липсват.
Сегашното Бургаско няма много общо с това от едно време, в случая май по-скоро за добро и е неизменен атрибут на почивката южно от Бургас, както са пържената цаца, градинските домати и гюзлеметата за закуска.
Не бих се наела да коментирам вкуса му, тъй като запотената халба или ледената бутилка с нарисувана фрегата веднага след плаж или вечер на прохлада са най-хубавото нещо на света и не мога да дам обективни и рационални аргументи за любовта си. Имам едно леко глождещо предположение, че извадено извън контекста, Бургаското веднага ще изгуби своя чар, както се случи с Митоса, когато пристигна в София и онзи прелестен вкус от зеленото шише по залез някъде на магистралата между Солун и Кавала изведнъж стана банален и скучен.
Все пак, в опит за някаква обективност ми се струва, че бирата е от най-успешните и вкусни продукти на “Каменица”, с доста остър и леко нагарчащ вкус и понякога много ме е яд, че не се намира извън региона.
Задължително е за пържена риба (скорпид, сафрид, зарган, попчета, барбун, цаца) или със задушените скариди в онова заведенийце на ъгъла на “Драва” и “Кирил и Методий” с десете имена в Созопол.
Бургас, морето, сините вълни, пълната с барбун и калканчета крайбрежна вода и няколко ледени бири – ех, само лятото да беше вечно…
