Снимките и колажът са правени от Криската много отдавна, с обозепочившия стар Никон.
Това повествование трябваше да се появи преди доста време в другия блог, даже стоеше като драфт, но така и не спря да ме мързи да опиша любовта си към този тъй странен и привлекателен продукт – лакрица. Всъщност привлекателен за мен, понеже той е от онези неща за ядене, които разделят света на два лагера, като зеления кориандър – или се пристрастяващ завинаги, или не можеш да хапнеш даже парченце, защото от стомаха ти започват да се надигат силни страсти.
Обожавам лакрица във всичките му форми и проявления – английски шарени бонбони, холандски солен лакриц, бостънски бонбони, лакриц с мед, испански пръчки, австралийски плодов лакриц, лакриц на пръчки, дражета и ленти, лакриц в Рикара – а. Изобщо, всичко, което може да съдържа следи от лакриц (както пише на опаковките). Вкусът му е нещо, което кара всичките ми вкусови рецептори да пращат сигнали за някакво тъмно, странно удоволствие, лека горчилка или усещане, че си в роман на Астрид Линдгрен (вероятно зависи от това дали го приемам на анасоново питие или детски бонбони). Изобщо, ако обичате лакриц, пред вас се отворя един нов, голям и шарен свят.
Естествено, нищо хубаво не е лесно, т.е. у нас е много трудно да се намери лакриц, в резултат на което винаги на връщане отнякъде нося чували с бонбони, а заръката ми към всички пътуващи е да ми донесат поне едно пакетче. Лакомствата от колажа съм ги изяла отдавна, но в момента у нас се намират точно три вида (едни смъртоносни дропсове, австралийски със зелена ябълка и класически на Харибо), така че ще се постарая да дам най-доброто от себе си за представянето им.
