Нелепи ли са свръх луксозните ресторанти

Миналата седмица излязоха, независимо един от друг два изключително интересни, макар и кратки текста в The Economist и The Gothamist по темата за твърде скъпите ресторанти с претенциозни менюта и тяхното отразяване в кулинарните секции на медиите. Тези статии съвсем неслучайно се появяват точно сега, в контекста на продължаващите вече над месец протести в Ню Йорк и цял свят именно срещу силните изкривявания в икономиката, обществените отношения и дори в самата същност на капитализма.

Текстът от блога на Икономист “Raging against expensive restaurants” (Гняв срещу скъпите ресторанти) разглежда статия за австралийския Сидни Морнинг Херълд за датския ресторант Noma на Рене Реджепи, детронирал El Bulli и избиран последните 2 години за най-добър в света. Авторката описва меню от 12 стъпки, което заедно с напитките струва 393 щ. долара на човек (според Икономист “a hefty bill by all but hedge-fund standards”), което предизвиква гняв в читателите, както може да се види от коментарите.

В The Gothamist текстът е озаглавен Is It Right To Spend $1000 On A Meal While The Country Crumbles? (Редно ли е да се похарчат 1000 долара за едно ядене, когато страната се срива?), който пък е за ревю от New York Times от Сам Сифтън на ресторанта Per Se, в който сметката на човек излиза по 295 долара на човек.

Economist пита дали този тип луксозни ресторанти вече не са извън реалността, в която финансовата криза наднича от всеки ъгъл, докато Gothamist поставя нещата ребром с “финалното ревю на Сам Сифтън (който от тази седмица е национален редактор на NY Times) на ресторант, в който вечеря за двама достига 1000 долара, колкото е средния седмичен доход на домакинство в Ню Йорк оставя лош вкус в устата”.

По темата има много мнения, много въпроси и много отговори, аз лично вярвам, че докато един бизнес има достатъчно клиенти, за да оцелява и даже печели, то той има място в икономиката. От друга страна свръх лукса вече изглежда не на място извън приказката на руските олигарси, а нормалното хранене става по-трудно при буксуващи икономики и скачащи цени на продуктите.

Друг интересен за мен въпрос е дали е редно да се пише или показва храна/заведения/продукти, които 99% от читателите/зрителите не могат да си позволят. Замислих се за това, когато снимах за “Животът и други неща” приготвянето на млечна, телешка пържола от Белгия, която освен, че не е по джоба на голяма част от българите, не се и намира за свободна продажба. Дали докато човек се сбълсква с подобни неща, се чуди какво е това food порно per se, или пък разбира, че има други, по-добри неща отвъд това, с което и свикнал и към които да се стреми?

13 Responses to “Нелепи ли са свръх луксозните ресторанти

  • Дали е редно или не е добър въпрос, за мен обаче е без отговор. Ако пък спре да се пише за това, все някой ще се размърмори, че е елитарно и се крие и теории на конспирациите и т.н.
    Според мен кулинарните секции трябва да се насочат към информиране на читателите за производители и доставчици на ядливи продукти (както ти беше писала за “Елата”, от които съм очарована и им ставам клиент) и към алтернативи на все по-нечовешкия свят на масово произвежданите хранителни продукти.

  • Виж, това е като да пишеш пътеписи за Великденските острови или Конго. Мога да се хвана на бас, че 99% от читателите няма да идат до там през живота си – но това изобщо не пречи да си помечтаем и почетем за това, нали?

  • Не бива да се ограничава фантазията, че без нея наистина ще ходим гладни…

  • Сега като четох и се сетих за един цял в социологията, малко на границата със социалната психология, който се занимава точно с връзката между определен тип поведение и заявяването на статус – понеже е ясно, че едно меню за 200 или 300 долара има и тази функция, освен да те нахрани. На мен лично не ми пречи да има и такива ресторанти – като разполагаш със средствата и физическото ти оцеляване не зависи от това, дали ще дадеш толкова пари за едно ядене или не, никой не трябва да ти се бърка къде и за какво ги харчиш (дори ако отстрани изглежда абсурдно и морално неоправдано – всеки съди от собствената си камбанария). За мен обаче е по-важно да се научим да ядем добре – хем да е наяждащо, хем да е що-годе здравословно, хем по възможност да не фалираме на втората пържола. Ясно е, че за много хора дори само това се оказва непосилна задача, но ми се струва по-ценно на фона на българската реалност да се научим или поне да се стараем да се храним по-добре. Въпросът за мен не е да няма екзотични рецепти за сметка на манджите на баба – обичам си мусаката и боба с наденица, примерно, но и те все някога омръзват, затова не е лошо да се чува какво се готви и другаде по света. Трикът е в баланса между местно и чуждо, евтино и скъпо, както и в съобразяването с условията. Иначе, както казваш, пазар си има за всичко, дори за супер скъпите менюта.

  • Сещаш се какво ще кажа, нали? ;)

  • Не е измислено нещо по-добро от капитализма.

    Страничният му ефект е, че някои хора са преуспели и ядат манджи по 1000 долара всяка, други са достатъчно успели, за да четат ревюта за това, а трети грабят магазини за чифт маратонки и си въобразяват, че точно те най-простите и неграмотните имат право да решават кой какво ще яде и пише.

  • Луксозните ресторанти са също толкова нужни, колкото всички останали луксозни стоки и услуги. И… има ли някаква граница за това, кога може да се пише за нещо – да речем 51% от читателите да могат да си го позволят? Или 5%, или някакво квалифицирано мнозинство? Звучи абсурдно. Ми и аз мога да си позволя вечеря за 1000 долара, ама веднъж, нали.

    On a side note, сетих се, че най-скъпите бижута се дават под наем, защото не много хора могат да си позволят да ги купят. Та как ли този принцип би се пренесъл върху скъпите ресторанти… :-P

  • Нелепи за кого? за тези, които ги ползват или за тези, които не могат да си ги позволят? Нелепо би било ако месечният ти доход е 300 долара и отиват да го опукаш за една такава вечеря. Иначе – щом има пазар, има право да съществува. Все едно човек, който обича да се храни в ресторант, да спре да го прави (въпреки че може да си го позволи) защото е неетично към тези, които нямат или защото е криза. изобщо напоследък като чуя репликата “в тая криза…” и ми става лошо. На всички ни се отразява, но животът не може бива да спира или да става изцяло сив… мисля си:-)

  • hungryshark
    12 years ago

    Въпросите започват от Economist, който си е библия за капиталиста и икономиста, а самият факт, че в него излиза подобниа публикация, е сигнал, че нещо се мъти и тепърва ще се случват интересни събития в социо-икономически план.

    Иначе, аз лично съм твърд привърженик на капитализма, свободния пазар и така нататък и никога не ми е харесвало левичарското надничане в чиниите и живота на хората, които с труд са забогатели (за другите си има съответните закони и съд), както и всякакви идеи за регулации на цени и че всичко трябва да е достъпно за всеки. Най-малкото – ако няма подобни неща, къде е стимула да се трудим и да печелим повече?

    От друга страна обаче, факт е че хората винаги са били особено докачливи на тема храна. Бижута, чанти и ферарита не успяват така да вбесят човек както факта, че някой друг дава огромни суми за храна, докато той самият едвам се изхранва. Пример за това е поведението на бунтовниците по време на събитията в Русия през цялата 1917 година, които нахлуват с взлом в дворци и дворянски домове и се наливат с шампанско. В “Не’ам нерви” на Милена през 90та се пееше “лъже мръсникът, преяжда с луканка”, а не “вози се комунягата на мерцедес”… В периоди на поголовно обедняване това е първото, което боде – “разкошът” и “оливането” с храната.

    От трета страна – храненето стана масов “фешън” през последните 10 години, а медиите и публиката направиха от готвачите супер-звезди от ранга на Мадона и Бионсе, направо попкултурни икони и вкараха луксозните и скъпи ресторанти дори в обикновените медии – Адриа, Реджепи, Батали, Отоленги, Слейтър, Лосън – сигурно и баба ми ги е чувала… И тук идва тънкия момент: от тях се учим на нови неща – вкусове, техники, продукти и се отваря цял нов свят, дори домакинята в най-затънтеното място, до което стига Гардиън например. Други хора обаче не виждат това, а им се набиват едни цифри – 1000 долара, 1000 долара, лъже мръсника, преяжда с луканка… И тенденциите съвсем явно се обръщат дори в света на готвачите суперзвезди, например Феран Адриа издаде сега книга за домашно готвене с обикновени рецепти от достъпни продукти (по тази причина съм напълно съгласна с Бени и Тина и идеите, че трябва най-вече да се пише за истинската храна – откъде, как и защо).

    Изобщо, темата, т.е. темите са необятни и са за разглеждане от различни науки, най-вече социо-икономически. През 5000те горе-долу хилядолетия цивилизована човешка история повечето конфликти и големи промени са ставали заради оскъдните ресурси, най-вече хранителни и няа причина нещо подобно да не стане и през 21ви век…

    И нещо, което ми се върти като отговор на заглавието: не ресторантите са нелепи, а опитът за масовизацията им.

  • Напълно съгласна съм с hungryshark. След като пазарът позволява да има такива ресторнти, това не е престъпление срещу масовия потребител. Тези ресторанти, освен да те нахранят, имат и друга цел- да ти доставят спокойствие, лукс, съвсем различно обслужване, различни вкусове и усещания, така че в тях да не влизат Бай Ганьо с дисагите или беден студент от Западна Африка с единствена цел да се нахрани. След като има кой да ги посещава- значи тези ресторанти трябва да ги има.
    Друг е въпроса с оценката и рейтинга на ресторантите- как и от кого се определя и дали вкусът на журито би съвпаднал с вкуса на клиентите на тези заведения. А за това, че ние от Балканите, предпочитаме да отидем на ресторант за да се напием и наядем като на сватба- това е друга тема….

  • Стръвта за риба вече я готвят за основно хранене и това не е честно, че я продават много скъпо и ни я представят за произведение на изкуството!

  • @Господин И, а ти се сещаш как ще те репликирам, нали ;)

  • Чашка
    12 years ago

    Тези ресторанти са много по-доброто зло от безвкусни картини и скулптори и музика. Поне небцето на човек не лъже, ако и да не разбира от изкуство. Аз съм сигурна, че дори да не си признава човек, доставя повече удоволствие да се нахраниш в подобен ресторант, отколкото да отидеш на опера, ако двете показват и статус в същия момент. Вбесяват ме обаче подобни коментари от рода “или беден студент от Западна Африка с единствена цел да се нахрани” – въпроса е, който и за каквото и да са харчи парите, (понеже си е изцяло негова работа), да няма такава пропаст между социалните нива. Радвам се, че познавам и такива хора, забогатели честно, които не са коне с капаци и много добре знаят, че това, че човек се е родил беден, не означава, че е простак и обратното същото … като си се родил в богато семейство или си забогатял в последствие, не означава, че си богат и духовно.
    Когато си умрял от глад и единствената ти цел е да се нахраниш, лельо Краси, това не означа, че не би оценил иначе и изпитал по-малко удоволствие на сетивата от един деликатес.
    Може би всъщност нещото, което дразни наистина човека, който няма материални възможности, е надменността и наглостта у богатите и ако трябва да отговоря на въпроса защо храната е най-голям повод за завист, бих казала така – дрехи, коли и прочие – много кой знае какво духовно извисяване не ти носят :-), изкуство, музика, опера – ясно ти е, че тези хора, които са тесногръди, и без това много им отбира шишарката, но храната… храната е нещо друго, тя може да бъде разбана от всеки и е единственото нещо от дотук изброените, без което не можем.
    А светът е за всички в крайна сметка и той не се купува с пари

Ще се радвам на всяко мнение :)

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: